Лейбъристите трябва да решат за кого са нашите университети

Писателят е професор в Бристолския университет и съавтор на „ За кого са университетите? “

Според ректора Рейчъл Рийвс, „ големи елементи от Англия са изписани от нашата национална история ”. Никъде това не е толкоз явно, в сравнение с във висшето обучение. Новите лейбъристи управляват трагичното нарастване на броя на приключилите в Обединеното кралство, само че то се движи най-вече от посещаващи групи от повече от едно и също. В Бристол, където пребивавам, съвсем всички 18-годишни в богатия Клифтън вървят в университет, само че единствено 1 на 12 от тези в Хартклиф, следвоенен жилищен комплекс в друга част на града, посещава.

Висшето обучение е в рецесия: таксите за образование за английските студенти са замразени от 2017 година и интернационалният студентски пазар, от чиито такси зависи кръстосаното субсидиране, е неустойчив и мощно конкурентен. Това е един от най-успешните активи и експортни промишлености на Обединеното кралство – и се нуждае от незабавна помощ.

Манифестът на лейбъристите алармира за тиха смяна в политиката и реториката. То дава обещание да „ поддържа устрема на всеки човек, който дава отговор на условията и желае да отиде в университет “. Това е надалеч от предходното държавно управление на консерваторите, което се насочи към „ дипломите на Мики Маус “ и искаше по-малко студенти.

Но дали висшето обучение ще бъде приоритет за разходните проекти на новото държавно управление, като се има поради тежкото положение на NHS и разпадащи се учебни заведения с непълен личен състав? Малко евентуално е - изключително в случай че казусът за интервенция се основава на изказванието, че нашите университети не се нуждаят от преосмисляне, те просто се нуждаят от повече пари.

Висшето обучение е от решаващо значение за реализиране на целите на лейбъристите за стопански напредък. Университетите ще оказват помощ на страната да овладее новите технологии (включително в зелената енергия), както и да трансформират възможностите за живот на обособени хора и общности. Те могат да бъдат мощни районни участници, работещи с промишлеността за стимулиране на растежа и основаване на работни места. Те са основни за реагиране на световните проблеми, в това число изменението на климата.

Но те също могат да реагират смайващо постепенно на измененията, които ги засягат. Настоящият модел на финансиране допуска, че студентът е 18-годишен с една кариера пред себе си, който учи постоянно отвън дома. Изобретен е преди стотици години за дребен брой привилегировани мъже. Много кариери - даже доста способи на живот - ще остареят преди днешните висшисти да се пенсионират. Местното образование е по-достъпно и по-малко плашещо за мнозина, които в този момент биха могли да се възползват от университетско обучение.

Ако лейбъристкото държавно управление поправя финансирането на университета, то би трябвало да упорства за промяна. Това може да стартира за от 75 % от 18-30-годишните във висшето обучение, надграждайки известната цел на Тони Блеър от 50 %. Но не всички би трябвало да получават степен: би трябвало да има нов акцент върху по-кратките квалификации и чиракуването. Университетите и дълго подценяваните колежи за в допълнение обучение ще би трябвало да проектират и дават курсове дружно, тъй че електротехникът да научи за световните провокации, засягащи търговията, а архитектът да придобие на практика умения на строителните обекти.

От университетите би трябвало да се изисква да набират най-малко 15 % от квартали с ниско присъединяване в техния град-регион, като свързват тези студенти с кариера в разрастващите се промишлености в района. Това би било мъчно за университет като Дърам, да речем, който набира по-малко от 10 % от тези групи, само че не и за Улвърхамптън, който към този момент ръководи 80 %. „ Премия за обществена подвижност “, изплащана на университети, които надвишават задачата, би основала тласъци.

Трябва да възнаграждаваме институции, които сполучливо се концентрират върху съответна задача – и за нововъведения. Секторът стана прекомерно еднороден, като по-малките университети се борят да се конкурират с по-престижните за едни и същи студенти в сходни курсове. Някои даже са изложени на риск от банкрут.

Университетите би трябвало да бъдат места за събиране на доста разнородни типове експертиза и опит. Ако желаеме споделена национална история, преосмислянето на тяхната роля е положително начало.

Писмо в отговор на тази публикация:

 /